Bulgarian 
Вълчитрънското златно съкровище е открито на 28 декември 1924 година край с. Вълчитрън, Плевенско и е най – голямото тракийско златно съкровище, открито на територията на България.
Съкровището е открито случайно в местността „Дивите лозя“ от двамата братя Тодор и Никола Цветанови. Първоначално откривателите се съмняват, че предметите са от злато. Това довежда до решението някои от капаците да бъдат отрязани с лозарска ножица и парчетата да бъдат занесени в Плевен, където е потвърдено, че материалът е злато.
Съкровището се състои се от 13 златни съда с общо тегло 12,425 кг, изработени от сплав в следния състав: злато 88,15%, с естествени примеси от сребро 9,7 %, мед 1.74 % и желязо 0.4 %. Състои се от 13 предмета: седем имат формата на дискове с различни диаметри и удължени луковични дръжки в средата (наподобяващи ударните инструменти цимбали). Един съд наподобява кантаросовиден кратер със силно издължени и извити настрана дръжки и е с тегло от 4,5 килограма чисто злато. Четири са дълбоки чаши с извити нагоре дръжки, като едната чаша е значително по–голяма. Има и трилистен съд, съставен от три бадемовидни тела, свързани помежду си с тръбички и обща тройно разклонена дръжка, така че да образува система от скачени съдове. Съдовете поразяват с изключителното си изящество, въпреки опростената линия и пестеливата украса. Всички са еднородни по художествен стил и изработка и са от самородно злато, обработвано на листове.
Интерес предизвиква както самата форма на предметите, така и тяхното предназначение. Предполага се, че съдовете са се използвали за религиозни ритуали, изпълнявани от тракийските царе - жреци. По–специално ритуали и богослужения, свързани с бог Дионис, почитан както от древните гърци, така и от древните траки.
Триделният съд позволява наливането в трите си части на три различни течности. Никой все още не знае със сигурност какво се е наливало в съда и точната му употреба. Но безспорно това е съд за религиозни/церемониални цели, който е служел за „магическо“ сливане на течности. Чашите са изработени така, че че стоят изправени, само когато са пълни.
Съкровището е неповторим пример за уменията на хората по това време да коват, леят, спояват метал, украсяват със сребърни орнаменти (т.нар. техника – ниело.)
Съкровището е датирано към края на бронзовата епоха, т.е. към XVI – XII век пр. Хр.
